Психоаналитична психотерапия
Психоаналитичната психотерапия е пряко производно на психоанализата, като отстранява основните й недостатъци и ограничения най-вече на техническо ниво. На първо място това е честотата на сесиите, които при психоанализата са 4 или 5 на седмица. Това изискване създава сериозни затруднения от гледна точка на отделяното време и финансови средства. Психоаналитичната психотерапия се провежда 2 до 3 пъти, а често и веднъж седмично. При психоанализата пациентът е легнал на кушетка и не вижда аналитика. Тази рамка сериозно затруднява някои хора, а при други е неприложима и дори опасна. В психоаналитичната психотерапия пациентът обикновено стои на фотьойл и може да следи поведението и реакциите на терапевта. Друга разлика е в продължителността на терапевтичния контакт: психоанализата представлява цялостно изследване на личността и по правило трае най-малко няколко години; психоаналитичната психотерапия обикновено се прилага за решаване на по-тесен кръг от проблеми и е способна да постигне добри резултати и при доста по-ограничена във времето продължителност. Наред с тези и някои други различия, и двете форми на психотерапия се базират на едни и същи идеи. На първо място това е идеята за несъзнаваното. То представлява най-обширният пласт от нашата психика, до който съзнанието не може да достигне. В него са заровени (изтласкани) спомени от най-ранното детство, конфликти, неприемливи мисли, желания, импулси и фантазии, чието навлизане в съзнанието би довело до сериозен дискомфорт и дори ужас. Поради това пред тях се поставя бариера, но те непрекъснато се стремят да излязат на повърхността, а съзнанието изразходва големи количества психична енергия за да им се противопостави. В крайна сметка неприемливият материал си пробива път в силно изопачен и неузнаваем вид, генерирайки сънища (понякога кошмари), езикови грешки, погрешни действия и различни симптоми. Втората основна идея, на която се базират психоанализата и психоаналитичната терапия, е тази за трансфера (преноса). В хода на съвместната терапевтична работа, пациентът започва да поставя терапевта на мястото на различни значими фигури от своето минало (майка, баща, брат, сестра), в резултат на което развива към него определени емоции, чувства и желания. Полът на терапевта слабо влияе върху типа пренос (майчин, бащин и т.н), който се развива. Обикновено тези чувства и желания са проблематични, но благодарение на защитената среда на терапевтичното пространство, човек става все по-склонен да ги допуска в съзнанието си и да мисли за тях. Терапевтът е трениран да ги понася („да оцелява”) без да ги отрича, омаловажава или да санкционира пациента си за тях. С това му помага той да ги приеме и преработи, да открие истинският им адресат и как се е стигнало до тяхното изтласкване. В психоанализата са се развили много течения и школи, които поставят акцент върху различни аспекти от несъзнаваното и определят като решаващи различни етапи от ранното човешко развитие. Те често си противоречат, а дори открито враждуват помежду си. Всеки психоаналитичен терапевт симпатизира на едно или няколко от тях, но се стреми да познава повече от тях, да използва силните страни на конкретната теоретична школа и да избира най-подходящата за конкретния случай. Но цялото разнообразие от направления се обединява от двете основни идеи: за несъзнаваното и за трансфера.
© 2007 ГПСПП „Адаптация”
